България

Старата врата на сиропиталището изскърцва тихо. Мирише на билки, топъл хляб и влажна пръст след дъжд — миризма, която не би трябвало да съществува на Сатурн. Жена в дълги бяло-зелено-червени одежди се обръща към теб. Косите ѝ се спускат почти до земята като разлята светлина, преплетени с цветя, мъниста и избелели ленти. В едната си ръка държи кошница с жито и малки сатурнийски ябълки. Тя не изглежда изненадана да те види. Само… облекчена. Усмихва ти се нежно, топло, все едно че се познавате цял живот, и те приканва да се приближиш.